Да „говориш“ през социалните мрежи

На 21-ви юли 2021 публикувах първата си статия. Сега, малко повече от година по-късно искам да споделя онова, което научих – за социалните мрежи, за себе си и за другите.

Идеята за писането се роди някъде през март 2021. По онова време бях доста отегчен от това, което уча, а и бях започнал наистина да се запалвам по блогърството. И в частност по статиите на Марк Менсън.

Менсън е американски блогър и писател. Работата му ме изуми с директения си и леко циничен стил, с критичното мислене и с твърдата позиция, че може би нищо не е „само черно или само бяло“.

Естествено не съм фен на всичките му идеи. Смятам че някои от тях са прекалено абстрактни и предлагат твърде малко практическа стойност или са твърде повлияни от „темата на деня“. Но все пак мисля, че статиите му, най-вече от 2020 насам, и особено тези на обществена тематика могат да предложат нещо полезно или поне една различна гледна точка.

Бях толкова запленен от блогърството с неговата неподправена и понякога брутална откровеност, че си казах: „Искам и аз да се науча на това – да казвам, онова което наистина мисля и чувствам, не за да се харесам на някого, а просто защото смятам, че е правилно и си струва да бъде казано.“

И така през месец май 2021 вече бях започнал да „изливам“ идеите си на хартия (което в моя случай значи в Google Docs). За по-малко от две седмици ми бяха хрумнали десетина идеи за статии, бях написал една и бях по средата на втората – беше единственото нещо, с което се занимавах по онова време. След това създадох сайт за около три-четири дни с часове гледане на видеа в YouTube и няколко нощи без почти никакъв сън. И вече бях готов да започна.

Това са нещата, които писането и публикациите в социалните мрежи ми помогнаха да разбера.

1.Когато правиш нещо със страст и желание, всичко е постижимо

Мисля, че всичко написано по-горе говори достатъчно. Когато правиш нещо с цялата си отдаденост и желание, това за което изглежда, че ще ти трябват месеци за да постигнеш става за седмици, а понякога дори и за дни.

Но както казва баба ми: „не всичко е цветя и рози“. Когато се отдадеш напълно на нещо/някого, обикновено всичко друго остава на заден план (ама на много заден). Няма нужда да споменавам, че новооткритата ми страст не се отрази ползотворно на представянето ми в университета. В резултат  всяка вечер през лятото преди лягане отделях време на класическото и доста обемно четиво „Търговско дружествено право“. Отделно от това, не излизах често и не прекарвах много време с близките си.

Страстта е нещо страхотно. Но с мярка.

2. Не е важно колко смислено е написаното, а колко хора ще кликнат върху него

Това е първият и най-важен принцип в социалните медии и дигиталния маркетинг. Няма значение колко стойностни са дадено видео, статия или публикация, ако те са с „крещящи“ заглавия или предизвикват реакциите на голяма група от хора, то тази група само ще се увеличава.

Вече съм говорил за това, така че няма и тук да се спирам на този проблем. Това на което искам да обърна внимание обаче  е моят опит от последната година.

В различни периоди изборът ми на това за какво искам да пиша се въртеше между статии от типа „тази тема ми е интересна от доста време и искам да напиша нещо по нея“ и „това в момента е нашумяло и ще грабне интереса“.

И в двата случая се опитвах да кажа нещо смислено и да го аргументирам по добър начин. И в двата вида статии има неща, които ми харесват и такива, които не ми допадат. Но във всеки случай голяма част от идеите продължавам все така да поддържам. 

Това, което забелязах с времето обаче е, че публикациите от групата „това в момента е нашумяло“ са принципно по-слаби, по-зле аргументирани и твърде опитващи се да са „на гребена на вълната“. Но пък принципно хората ги четат (или по-скоро кликват върху тях) повече.

Точно затова реших, че е по-добре когато ми хрумне идея свързана с нашумяла тема, да изчакам седмица-две тази идея да „улегне“, вместо да съм поредният който крещи: „МАКЕДОНИЯ, МАКЕДОНИЯЯЯ!“ или нещо такова.

3. Да говориш през социалните мрежи – благословия и проклятие

Както вече споменах нещото, което най ме привлече към блогърството беше идеята да казвам това, което мисля и да дам възможност на другите да го разберат. Бях твърдо решен този принцип освен в писането ми да се пренесе и в отношенията ми с другите – да им казвам какво наистина искам и как наистина  се чувствам, естествено съобразявайки се и с техните желания и чувства.

Както в писането така и в отношенията, откритостта обикновено кара хората да не остават равнодушни към онова, което имаш да кажеш – на някои им харесва, на други – не чак толкова.

Благодарение на блога и писането се запознах с не много, но страхотни хора, с които винаги ми е приятно да поговоря и които имам чувството, че вече ме познават отлично, въпреки че се познаваме от едва няколко месеца. Разговорите с приятели и колеги станаха по-приятни опитвайки да съм по-откровен и да разбера повече неща за тях, за които наистина ми пука. Както  и да мълча, когато нямам какво да кажа. В резултат преоткрих някои приятелства и загубих други.

Също така, както повечето от нас знаят, да споделяш мислите си във Facebook не винаги е най-приятното изживяване. Страничните ефекти включват: гневни лелички, които ти изписват цял „роман“, в който в общи линии се повтаря как нищо не разбираш и трябва да си гледаш работата, както и периодично намаляване на броя ти Facebook приятели.

4. Говорейки си само през социалните мрежи, никога няма да си кажем нищо

Преди няколко месеца излязох с група приятели. Едно от момичетата в компанията, което, важно е да се отбележи, тъкмо беше зарязано от приятеля си пита останалите знае ли някой дали има начин да качи стори (история) в социалните мрежи, която да може да се види само от един-единствен човек (познайте от кого).¹

Снимката на сторито беше цитат от сорта на:

“Don’t cling to a mistake just because you spent a long time making it.” ²

– някой от интернет

Очевидно момичето искаше да каже на онзи простак бившия ѝ какво мисли за всичко станало между тях, но без всъщност да му го казва (поне не и лично), защото иначе той би разбрал колко наранена е тя всъщност.

Първото нещо, което почувствах тогава беше съжаление заради начина по който се чувстваше приятелката ми, примесено с неразбиране какво всъщност ще спечели тя от това да „говори“ с този човек през сторитата си в Instagram чрез „напудрени“ цитати от интернет, които на всичкото отгоре не отразяват начина, по който наистина се чувстваше в онзи момент.

Тази случка остана в ума ми доста след онова събиране. Колкото повече мислех за нея, толкова повече осъзнавах, че онова, което „уж“ не разбирах и съжалявах в държанието на приятелката ми беше вярно и за мен. А може би и за почти всички останали.

Идеята да започна с блогърството беше да говоря за нещата, за които искам и смятам за важни, да казвам какво мисля без на първо място да е мисълта за одобрението на някого или как да изглеждам по определен начин чрез написаното, както приятелката ми се опитваше да направи слагайки онзи цитат.

И все пак мисля, че не успявам. Осъзнах, че въпреки че откровено вярвам и мисля нещата, които съм написал и те не са просто „за пред някого“, доста често чрез тях се опитвам да кажа или да покажа неща на определени хора, без наистина да им ги казвам или показвам. Надявам се те сами да се досетят, че всъщност говоря на тях и какво точно искам да им кажа. Въпреки желанието ми да съм откровен и да не мисля първо за мнението на определен човек, с писането се опитвам да кажа нещата, които искам, без всъщност да ги казвам (лично и в очите на другите).

И мисля, че малко или много всички го правим – слагаме най-новата песен на Ед Шийрън  във Facebook с надеждата човекът когото харесваме някак си да разбере как се чувстваме, постваме гневни статуси за некадърността на едни или други политици с идеята да изразим позиция, а в същото време не гласуваме на избори. Или както приятелката ми направи – слагаме снимки, които не са твърде близо до истината, но ни правят да изглеждаме по определен начин.

Естествено не мисля, че всичко качено във Facebook е някаква форма на позьорство или маска за пред хората. Все пак това защо някой качва нещо е въпрос на лична мотивация и усещане за нещата.

Но говорейки било един на друг или на обществото като цяло само и единствено през статуси и снимки в социалните мрежи, но не и лично, и чрез действията си, може би казваме по-малко отколкото си мислим.

Бележки под линия

1. Оказва се, че от Instagram са помислили за всичко и такъв начин има. Е, донякъде: опцията всъщност позволява да избереш кой да не вижда публикацията ти. С други думи, ако имаш към 500 последователи и искаш само един от тях да види каченото, трябва да прекарш доста време в чекване на всички останали докато остане въпросният един човек. ↩︎
2.  Което се превежда като: “Не се вкопчвайте в една грешка само защото сте прекарали дълго време правейки я.” ↩︎