В последните месеци, където и да видя или чуя този въпрос, се сещам за един разговор, който водих с баща си, когато бях на 10 години. А и няколко пъти след това.
Като дете с церебрална парализа, още от много малък трябваше всеки ден да правя определени физически упражнения, като клякания, различни упражнения за разтягане на мускулите, както и такива за равновесие. Идеята не беше церебралната парализа да се „излекува“ (тъй като това не е възможно), а чрез упражненията мускулите ми да укрепнат, а движенията с ръцете и краката да станат по-лесни и прецизни.
Когато бях на 10 години, един ден, играейки футбол с приятелите си, ми направи впечатление, че не можех да тичам по-бързо от никой от тях, че когато ми подаваха топката, често ми беше трудно да я спра и че се озовавах паднал на земята най-често от всички.
След тази случка си казах, че няма да правя повече упражнения — явно нямаше смисъл, щом и правейки ги всеки ден, пак се случваше да се излагам пред приятелите си.
Помня как същата вечер баща ми се прибра от работа и, явно разбрал от майка ми, че не искам да си направя упражненията, влезе при мен и ме попита:
„Защо не искаш да правиш упражнения? Знаеш, че е за твое добро“.
Очаквайки този въпрос, аз му отвърнах:
„А ако продължа да ги правя, някой ден ще спра ли да имам церебрална парализа?“
Той ме погледна и, сякаш не знаейки какво друго да ми каже, отговори:
„Най-вероятно винаги ще я имаш“.
След този отговор единственото нещо, което беше в главата ми тогава, бе:
„Какъв е смисълът да правя упражнения тогава?“
И му го зададох.
И двамата мълчахме. Може би минута, която се усещаше като цяла вечност.
След което той заговори:
„Целта на упражненията, които трябва да правиш, не е един ден да нямаш церебрална парализа. Целта е, правейки ги, с всеки ден да се чувстваш по-уверен, по-можещ, по-свободен и самостоятелен. И след години да можеш да си кажеш: „Все така имам церебрална парализа, но усилията си струваха.“
Днес съм на 28 години и го казвам: усилията си струваха и продължават да си струват.
Разказвам всичко това, защото вярвам, че отговорът на баща ми на въпроса: „Какъв е смисълът да правя упражнения?“ е напълно приложим и за въпроса: „Какъв е смисълът да гласувам?“
Демокрацията не е просто цел, която, веднъж постигната, можем да отбележим като „изпълнена“ и да забравим за нея. Демокрацията е процес, който трябва да поддържаме чрез действията си и „упражненията“, които решаваме да правим или да не правим всеки ден. А може би най-силното „упражнение“, с което разполагаме, е правото ни на глас, правото да изберем кой искаме да ни представлява при вземането на най-важните решения. Само така можем всички заедно да ставаме по-уверени, можещи и свободни.
Затова аз ще гласувам. Ще гласувам с преференция за човек, живеещ в моя град, познаващ проблемите му и борещ се да ги реши. Ще гласувам не защото вярвам, че един ден ще се събудя в град и държава, на които всичко им е наред и нямат нито един проблем. Ще гласувам, защото баща ми и животът са ме научили, че за да се случи нещо по-добро, трябва да се полагат усилия. Всеки ден.
